Чух как ключът влезе в ключалката и падна на плочките пред вратата.
Топла есенна неделя, с дъщеря ми бяхме в хола, тя гледаше детски, аз спокойно си допивах чая и мислех за предстоящата работна седмица. Дрънченето на ключовете ме извади от унеса – скочих и тръгнах към вратата.
Погледнах през шпионката и видях, че синът ми вече прави втори опит да отключи, оказа се успешен. Дръпнах се назад и го посрещнах:
- Здрасти, мамо.
Вместо обаче да ми каже здрасти, той избоботи едно „Пази се, лошо ми е“, профуча покрай мен и без да свали маратонки и яке, нахлу в банята.
Майчиното ми сърце слезе в петите и гръмна във фонтанелата три пъти, докато стигна вратата на банята. Чух го как повръща, подсмърча и си мие лицето.
През главата ми минаха милиони сценарии.
Беше на роджен ден, на добро и кротко дете. Познавах и рожденика, и родителите, и другите деца! На 12-13 години са! Не може да са пили! Не може да са взимали амфети или нещо друго! Какво за Бога става! Момчето ми е спортист и никога не е имало такава криза. Няколко часа по-рано, когато тръгваше за рождения ден, със сигурност не приличаше на болен, но решх, че може скоростно да го е хванал някакъв вирус и това да е причина за състоянието му.
Излезе от банята и тръгна към стаята си:
- Мамо, много ми е лошо, боли ме главата, очите, врата, гърба, свива ми се коремът, всичко ме боли и ми се вие свят – някак си стигна до леглото, изхлу маратонките и се сви на кълбо.
- Сега ще ти направя чай и ще проверим темепературата, усещаш ли да те тресе? – започнах аз леко да се паникьосвам, но и вътрешно да се успокоявам, че скоро ще знаем какво му е и ще вземем мерки.
- Не, не съм болен.
- Откога ти е лошо, защо не се обади да те взема? – попитах, излитайки към кухнята. Сложих чай и взех термометъра. Обратно при него.
- В метрото усетих, че ми става зле, обаче някъде ми е паднал телефонът и затова не ти се обадих.
Пак стана да повръща. Като се върна му помогнах да свали якето и зададох страшния въпрос:
- Какво правихте на рождения ден, мамо? Какво ядохте, какво пихте?
- Ох, мамо, беше много весело. Играхме VR, бяхме маймунки и се гонихме, беше и малко страшно, защото мърдаш и не знаеш дали няма да се удариш някъде. Не виждаш какво правиш реално, понеже си маймунка. Като свалихме очилата обаче усетих, че очите не са ми добре. След това рязко ме заболя главата, но чак в метрото ми се догади.
Помъркоти тихо като коте, стори ми се толкова малък, сякаш отново беше на 3 години, напълно неразбиращ защо му е лошо, безпомощен и изтощен. Заспа след около 2-3 минути.
Излязох от стаята и се върнах в хола. Дъщеря ми продължаваше да гледа телевизора и изобщо не беше забелязала, че около нея се случва нещо необичайно. Казах и да спре телевизора и да си приготвя раницата и дрехите за утрешния ден. Тя не реагира изобщо. Взех дистанционното и спрях телевизора. Тя изкрещя:
- Мамооооо! Защо го направи! Гледам си филмчето! Пусни ми телевизора!
Обикновено оставям децата да си играят и да гледат детски преди вечеря. Никога не съм ги ограничавала. Преди лягане с баща им гледаме предавания, новини и филми, които на тях не са им интересни. Скоро след вечеря малката си ляга, а баткото си рови по телефона, докато не реши и той да си легне. Реших да повторя казаното, запазвайки благия си тон:
- Стига толкова детски за днес, оправи си раницата и дрехите и ела да ми помогнеш за вечерята, моля те. Батко ти не се чувства добре и спи, затова недей да крещиш.
- Пусни ми филмчето, мамо! – отново на висок тон, макар и не както първата истерична реакция. – Като го изгледам, ще си приготвя нещата за утре. Много ми е важно да видя какво ще се случи. Моля те, мамо, моля те, дай ми дистанционното и не ми спирай детските......
Спрях да слушам. Изчаквах да видя колко време ще мрънка и ще настоява. Времето се проточи. „От добро и кротко дете някак сме отгледали капризна лигла“ – помислих си. Не попита за батко си, нищо нямаше значение освен телевизора.
- Няма повече детски за днес, казах ти. Отиди си в стаята и си помисли как се държиш.
Едри сълзи рукнаха върху ангелското лице. Докато се насочваше към вратата на хола ме пронизваше с пренебрежителен и унищожаващ поглед. За миг трепна, когато стигна до дистанционното в ръката ми, а плачът премина в ридаене. Затвори се в стаята с тряскане на вратата.
Отидох в кухнята и запалих цигара. Добре, казвам си аз, добре. Спортистът го играе маймунка, сега спи и се гърчи. Ангелчето реве като магарица и ме проклина. Какво се случва? Къде сбъркахме като родители? Децата живеят добре, имат си всичко, ние ги гледаме с много грижа и внимание. Светът вече е технологичен, виртуалната и добавена реалност са факт, няма начин да са вредни за децата и никой да не го знае. Ами щерката? Кога детските станаха по-важни от всичко друго?
В този момент баща им се прибра. Беше в леко приповдигнато настроение, напазарувал, носи от любимото ми вино и любимите ореховки. Аз треперех и не знаех какво да му кажа. Оставих го да ми говори докато прибира продуктите по шкафовете. Продължавах да пуша и да стискам дистанционното. Видя ме, че треперя и попита какво ми е. Разплаках се. Сгуших се цялата в него, исках да заспя, да се събудя в прегръдката му и да разбера, че просто съм сънувала.
- Днес видях едно чудовище, което идва, за да вземе децата ни.
Не се събудих. Не било сън. Реалност било. Новата реалност.